МАВЗОЛЕЯТ НА МАМИНОТО СИНЧЕ | изложба на Думисани Карамански

МАВЗОЛЕЯТ НА МАМИНОТО СИНЧЕ
ДУМИСАНИ КАРАМАНСКИ
28 септември – 20 октомври

Официално откриване: 28, четвъртък, 18:00 ч.
Галерия Credo Bonum, ул. „Славянска“ 2, вход от ул. „Бенковски“

Кой е маминото синче и какво го е направило такъв, какъвто е? Може би е самодоволен глезеник или пък е неволен герой. Може би е нехаен и леко неоправен използвач или пък е човек, който е принуден от съдбата и хората около себе си да приема помощта им. Може би е мамино синче, а може би е мъж на място, който разпознава в жените и куиър хората около себе си алтернатива на натрапчивата токсична мъжественост. Зависи ли от майка си или просто търси хора, които са толкова изключителни, колкото е тя? Ние ли го убиваме или той погребва сам себе си, пораствайки? Кои са неговите помощници и кои са неговите изтезатели? Възхвала ли е този мавзолей или е просто едно лично хранилище за легендата му? Съществува ли изобщо или е просто фикция?

Всички тези въпроси стоят не само пред публиката, а и пред самия автор. Думисани Карамански не дава еднозначни отговори и задава нееднозначни въпроси.
Саморефлексивността е осъзната като едновременно наложителна, но и като изначално субективна до такава степен, че поражда краен вариант на автофикция. Всеки помен от биографична истина се разтваря в налудничава абсурдна приказка. Попът-Думисани хвърля въдица със сребърния кръст във водите, а русалката-Думисани го хваща със зъби във въздуха като злобен воден дух. Полугол Питър Пан-Думисани наблюдава тръгващата си от полукошмарна, полусюрреалистична мълниеносна сцена фигура. От едната страна на оградата озверялото Голямо пиле-Думисани брани себе си и хванатия в мрежа Дина Стоев от странни демони, докато в безметежния съседен двор спяща позната девойка левитира над тучни ливади пред розовата си къща. Дина Стоев, с едновременно строг и побъркан поглед, сякаш изморен от живота и от товара си, бута кросдресър-фея-Думисани в количка от супермаркет. Митологична жена-прилеп в латексов костюм, чието лице може би също разпознаваме, е разперила криле с главата надолу в пещера, а забучен на краката ѝ е Думисани.

В тези на пръв поглед силно лични и кодирани наративи, всъщност можем ясно да видим ангажираността на автора с една остро усетена съвременна действителност. Действителност, в която самото съществуване на някои от нас е превърнато в политическа, социална, психологическа и телесна съпротива. Картините на Думисани говорят за този свят, но вместо в тях да видим преразказ, сме изправени пред една нова митология, която дава по-жива, по-иронична и по-истинна представа за реалността именно защото е толкова ярка и нажежена. Не можем да се отпуснем пред тези картини, защото са някак твърде дискомфортни. Зад благата усмивка на попа се крие нещо смущаващо, а русалката е захапала кръста като настървена акула. Приказният свят на Питър Пан е колкото причудлив, толкова и смъртоносен. Иначе приветливото и вежливо Голямо пиле е в битка със злите сили. Феята е комично устремен пълководец, а бутащият количката е на предела на силите и търпението си. Жената-прилеп е завлачила жертвата в пещерата си.

Сантименталното и емоционалното кънтят с почти театрална яснота и започват да звучат преднамерено. Едновременно с това иронията е достигнала връхната си точка и сякаш почти се счупва под собствената си тежест. Искреното изглежда иронично. Ироничното изглежда искрено. Думисани гради произведения, в които иронията е ориентирана сама към себе си и публиката се оказва в състояние на рационална и дори емоционална несигурност. Тази двойственост на потенциалните смислови посоки, на тона и на атмосферата на творбата са съвсем преднамерена авторова позиция. Тя обаче не произлиза от желание за неяснота. Напротив, това гранично състояние е самата истина – емоционалната и рационалната истина на съвременния човек.

Единственото място, където зрителят може да намери сигурност е като че ли в експресията. Тя е едновременно живописна, психологическа и рационална. Форматите са големи и почти стряскащи, а платната са залепени за стената на галерията. Подрамки няма. Декоративните елементи и пръсканите с флакони цветни полета са почти диаметрално противоположни на живописта и хранят контраста между себе си и експресивния жест, с който е изградена останалата част от композицията. Психологическият заряд, парадоксално, е колкото двусмислен, толкова и отчетлив както в различните си конотации, така и в целостта си. Това състояние е подкрепено от смесването на различни визуални езици, както е и движено от наративната природа на картините.

Прави впечатление, че Думисани не само обсъжда себе си от една особена гледна точка, отвъд това, той кани и приятелите си, онези които потенциално са поели ролята и обгрижват „маминото синче“, да участват по един или друг начин в проекта. Текстовете на Рая Апостолова влизат в дебат както с иронията на Думисани, така и стават донякъде огледало на искрения емоционален тласък зад произведенията му. Публиката не получава ключ, нито пък упътване за начина, по който трябва да разчете това взаимодействие, и още по-малко, помощ в дешифрирането на картините. Подкрепено ли е маминото синче от своите верни другари? Впрегнати ли са в преследването на неговите лични мечти? Или тяхното присъствие всъщност е отражение на живота им – хора, които дават своята гледна точка, отговарят рационално и реагират емоционално с автора и с човека. Замисълът и презентацията на изложбата се оказват метапример за една от основните ѝ смислови нишки – връзките и значенията зад тях и в живота, и в творчеството на самия автор.

Настоящият текст съществува едновременно в подобен и в съвсем различен режим. Моето собствено подобие се появява в две от картините в тази изложба и считам, че поканата на Думисани да пиша се явява едно допълнително метареферентно ниво. Начинът, по който аз виждам нас, приятелството ни, професионалната ни връзка и творчествата ни, хората около нас, както и моите собствени естетически предпочитания и етически разсъждения, са инструмент, ползван за обсъждането на самите себе си. Тези метаотношения се развиват на няколко нива и поставят един приятел и художник, със своето особено познание за човека, за автора и за художествения процес, в позиция на полупомощник, полукритик, полуобект на изследването сам по себе си. Още повече, това е колкото личен жест към мен самия, толкова и съвсем рационално художествено решение. Чрез него Думисани дава информация, но и затваря процеса в един възел от лични и професионални отношения и връзки, като ги поставя в постоянно себеобсъждащ се кръг от метареференции. Наистина се оказва, че „Братлето ми е орисница“. Въпросът е кой от двама ни е орисницата?

Дина Стоев

Думисани Карамански е роден във Ваймар, Германия през 1995 г., но живее и работи в София, България. През 2015 г. завършва живопис в НУУИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в НХА, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2019 г. и като магистър по живопис през 2021 г.

Събитието се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура”.