Загуби в превода – Емил Христов

През 2001 година написах в световно известното словенското списание „Imago“ статия за българската фотография от 80-те години на миналия век. Тя се бе превърнала във феномен, заради артистичните си идентификации (в постмодерна перспектива), трудно постижими в другите области на персонално срамежливата соцкултура. Сред няколкото имена, които тогава вдигнаха аз-вълната на образите, беше Емил Христов. Текстът ми за него завършваше така: „Днес Емил Христов вероятно е най-популярният български оператор, рядко фотографира, но често се заканва, че ще го направи“.

Ето, че изпълни заканата си с изложбата „Загуби в превода“ в галерията на СИБАНК. Още филмовата аналогия в заглавието обявява водещия естетически маршрут: културното време на киното се завърта на обратно, докато застине в снимка. Под повърхността на движещите се образи дремят статични, които живеят собствен (често пъти съвсем различен) живот. Фотографиите на Христов извеждат в поетика тази меланхолия на просъницата; приличат на парчета лента, отпаднали от филм. И това, че първо са се появили, и това, че после някой ги е отрязал, сякаш е станало по случайност. Случайността е реванша на гледките спрямо идеологията на движението, което винаги те кара да вярваш, че истината е напред и винаги те лъже – най-малкото, за да може да продължи.

Възбуждащият минимализъм във фотографиите на Христов е шанс да ги четеш във всякакви контексти. Например, телевизионната игра „Биг Брадър“, която се превърна в медийния хит на годината, като популяризира воайорството и заедно с това го профанизира, сведе го до поглед през ключалка с ръка върху чатала. За Христов то е професионално усилие, което освобождава погледа от предразсъдъци, дава му възможност да избяга от онова, което гледа и да си прибере „загубите в превода“ от „езика на нещата“ на „езика на очите“.

Изложбата му връща загубената слава на воайорството.

Георги Лозанов