Красимир Терзиев в „Павилион на утрешния ден“ 2

Красимир Терзиев (p. 1969) е визуален художник, работещ в широк спектър на съвременното изкуство – от живопис, която е и специалността му в Художествената академия, през дигиталното изкуство, с което става известен още през 90-те г. на XX в., до теорията на новите медии, част от докторската му работа по Културна антропология към Софийския университет. Един от онези художници на свободна практика, за които работната изолация е ежедневие, а борбата за развитие и движение напред в кризисни обстоятелства е естественият начин на живот от десетилетия.  

(photo: Pete Purnell)

Как се чувствате в момента? 

Като герой на антиутопичните си проекти от последните години – сближавам се с хора предимно през екрана, докато по улиците на града се стремя да спазвам максимална дистанция. Нещо като това, което Светлана Куюмджиева беше писала за изложбата ми в галерия „Сариев“ през 2018 г.: „От няколко години той с огромно търпение и постоянство опитомява Космоса, най-вече като своя лична ескейпистка фантазия, в която малко по малко и много внимателно пренася цивилизационен багаж. И колкото по-населен е неговият Космос, толкова по-пусти и необитаеми са парчетата земна реалност, които изследва и пресъздава най-често през хладното око на камерата.“ 

(Семейство 2015, фотомонтаж)

От какво се отказахте през последните седмици? 
Отказах се от последните остатъци консуматорски апетити. Отказах се да планирам. 

 Какво ново започнахте да правите през последните седмици?
Започнах да забравям за астрономическото време: часове, дни, седмици. Започнах да следя как хората се организират в различни точки на света и да се фокусирам над това как това може да се случва тук в мащаб, който да има обществен ефект, извън уютното пространство на малките групи по интереси. 

(Програма Аполо Албино, 2017 фотомонтаж)

Какви позитивни тенденции ще донесе в живота ни сегашната ситуация?
През последната седмица тече много обнадеждаваща мобилизация сред хората, заети с изкуство. Надявам се, че избликът на солидарност и желанието за самоорганизация няма да секне с постигането на исканите спасителни мерки в областта на изкуството и културата в условията на извънредно положение и няма да спре дотам. Надявам се, че стопирането на времето в самоизолация ще допринесе за осмислянето на дисфункционалността на света, такъв какъвто го познаваме от последните десетилетия, което пък ще доведе до действия в посока неговата промяна. Аз самият като художник съм поставен под голям въпрос. Тоест концептуалният подход, който връща винаги топката в нулева позиция с въпроса „що е то изкуство?“ е особено актуален, с леката модификация на въпроса „как е възможно изкуство в условия на извънредно положение“. Не знам дали това е положително, но е необходимо. Вирусът забави скоростта и шума на света и отвори пространство за размисъл и преоценка, отвори пространство за тишина. Отново не знам дали е това е положително или зловещо, но в работата си аз отдавна съм фокусиран именно в тези състояния, в които присъстват едновременно и красивото, и зловещото, и баналното и смешното.

(Програма Аполо Melanist, 2018 фотомонтаж)

Кой е положителният пример за човешко отношение или постъпка, което ще запомните от сегашната ситуация? 
За съжаление положителните примери са все от екрана и все от бойното поле на медицината. Казвам за съжаление, защото клиничният свят не е този, в който искаме да живеем за дълго. В него отиваме обикновено по принуда. 

Имате ли прогнози за бъдещето? 
Ако имах такива бих могъл да планирам. За момента ми е по-полезна философията на индианците „днес е добър ден за умиране“.

Кое е първото нещо, което бихте направили, когато се завърнете към нормалния си живот?
Не съм сигурен, че от тази точка можем да се върнем към нормалността от вчера, а каква ще е новата нормалност все още не виждам.

(Yet to be Titled 2018 фотомонтаж)